Бил съм на три години, разказват родителите ми, когато и двамата като големи запалянковци са ме довели на  стария стадион „Локомотив”. Връчили са ми голям букет и баща ми (лека му пръст!) ме е пренесъл до пистата. Децата рядко пазят спомени от тази ранна възраст, но аз наистина си спомням шумящото море от хора, гладката повърхност на пистата под мен и ръката на баща ми, който сочи:

- На този, тате, на този!

Споменът свършва дотук, но благодаря и за това мигновение. После, пата-кюта, съм се добрал до идола на баща ми и идола на не едно поколение – Никола Котков. Котков ме гушнал, целунал по бузата, поел букета и сред общите аплодисменти, лично ме предал в прегръдките на щастливия ми отец.

Защо си спомням това, ден след трагичния 30-ти юни? Може би защото източната поговорка казва, че „Никой не умира напълно, щом има поне един жив да си спомня за него”. А за Котарака и Гунди си спомниха и ще си спомнят занапред стотици хиляди хора.

Може би за да запазя частица от духа на онова „минало незапомнено” време, когато Гунди и Котков не бяха знаме на този или онзи отбор. Те не принадлежаха на „Левски” и „Локомотив”, а на цялата нация.

Поредните вчерашни опити на отделни хора, кръгове и фен-клубове да присвоят паметта им са обречени на провал, както всички подобни опити досега.

Защото още има живи, които помнят! Помнят Гунди и Котков – великите футболисти, невероятните спортсмени, легендарните национали,  големите приятели, дори когато излизаха на терена с фанелките на различни отбори!

Гунди и Котков – двете свещени български икони в храма на великата игра….