Харесвам Григор Димитров, радвам се от сърце на неговите успехи като всеки истински българин. Нощес бях просто един от хилядите, останали пред компютъра след полунощ, за да се ядосват на безславното фиаско на нашето момче в Нюпорт.

Боли не толкова от загубата, инкасирана срещу пълен анонимник в тениса. Боли за начина, по който Григор я допусна: пълна липса на концентрация, замаяно движение по корта, разпиляни форхенди и бекхенди, които често намираха не очертанията, а трибуните.

И като бивш спортист зная как един състезател може да изпадне в подобно състояние. „Младостта иска своето“ – казват патили хора, но спортът изисква и малко аскетизъм. Не ми е работа с кого споделя интимния си живот Григор, въпреки предположенията в някои „жълти“ вестници. В крайна сметка спортният коментар не трябва да се превръща в глупава селска клюка.

Но смея да подозирам, че изтощеният и неадекватен Гришо вчера се намираше в подобно състояние, не след стриктно спазване на спортния режим. Той приличаше на опиянено и разсеяно от бурни любовни успехи момче. А не е случаен фактът, че всички футболни отбори редовно привикват играчите си на лагер преди важни мачове, за да са далеч от своите „половинки“.

Мнозина големи специалисти предричат на Григор Димитров блестящо бъдеще, сравняват го с Федерер. И той има сили за такова бъдеще. Но пробивът в страшната конкуренция на тениса може да стане само с яки тренировки и сериозни ограничения в удоволствията. Любовта и „безалкохолните“ напитки, „младежкият живот“, трябва да отстъпят назад в ценностната система. За да няма излагации като в Нюпорт, загуби на геймове на нула, на сетове с 0:6 и на мачове от 394-тия в ранглистата.