RSS Публикации | RSS Коментари | Facebook | Twitter |
Регистрация | Вход
Спортният глас на България

Забравените шампиони на България: Петър Петров – най-бързият българин

Публикувано в: Лека Атлетика
07:55, 17 фев 2013, Автор: , Преглеждания:213

Петър Петров е роден на 17 февруари 1955 година в Свищов и днес навършва 58 години. Наричат го най-бързия българин заради националния рекорд на 100 метра от 10,13 секунди. С това постижение завоюва бронзов медал в спринта на олимпийските игри в Москва през 1980 година.

Тогава заедно с Владимир Иванов, Ивайло Караньотов и Павел Павлов е шести в щафетата на 4 по 100 метра. Петър Петров е финалист и на предишната олимпиада през 1976 година в Монреал, където в жестока конкуренция със 7 тъмнокожи спринтьори на 40-ия метър получава разтежение, след като дотогава е втори. Деветкратен шампион на България на 100 метра и многократен в спринта на 60 метра на закрито, където също държи рекорда с 6,58. Негово е и най-доброто постижение от 10,33 секунди на 100 метра за юноши старша възраст от далечната 1973 година.

В колекцията си Петър Петров има 7 титли на балкански игри и три медала от европейски първенства на закрито. На лятната универсиада през 1977 година грабна сребърно отличие. Победител е в срещата Европа – САЩ през 1978 година в Милано в коронната си дисциплина 100 метра.

След два брака в момента е необвързан и живее в Бургас. От първата си съпруга Дияна има син Филип и внучка Виктория, която е родена на 22.2.2002 година. От втората Снежана е другият му син Благовест и внучката Жадит.

Ето какво каза пред „24 часа“ най-бързият българин в обширно интервю от преди няколко дни:

- Г-н Петров, как се чувствате дни преди да навършите 58 години?

- И преди, и сега си имам нужното настроение. Е, като се погледна в огледалото, разлика очевидно има.

- Подготвяте ли голяма веселба?

- Мина времето на големите купони. Истинската веселба предстои през март. Синът ми от втория брак Благовест ми е купил билет за Лондон, където има престижна работа от 8 години. Там ще празнувам истински с него, снахата Наталия и внучката, която се роди точно по време на миналогодишните олимпийски игри.

Е, не я кръстиха Олимпия.

Чувам се редовно със сина ми. Каза ми, че ще ме зарадва със страхотни маратонки и още нещо.

- Кой беше най-щурият ви рожден ден досега?

- Между 20 и 35 години купонясвахме яко с приятели по ресторанти, по барове. Може би най-емблематичен беше 25-ият ми рожден ден, в годината на олимпиадата в Москва. Беше сериозно празнуване на „Тихия кът“ с голяма компания и съпругата ми Снежана. Беше истински купон на млади и щастливи хора.

- Трета година сте в Бургас, дълго време бяхте безработен. Сега с какво се занимавате?

- Радостното е, че от 3 месеца работя във фирмата на един мой голям приятел, Георги Базотев се казва. Колективът е страхотен, началниците и взаимоотношенията са добри. Радвам се, че президентът на фирмата има и странична дейност. Той е председател на клуб по конен спорт „Кан Крум“ в Бургас.

Петър Петров лети към бронзовия си медал на олимпиадата в Москва. Неговата дъщеря Сияна е проектонационал. Провеждам с нея тренировки с атлетически акцент и по-скоро за координация. Стискам й палци един ден да отиде на олимпийски игри. Паралелно имаме идеята със заслужилия треньор по лека атлетика Георги Бахчеванов през пролетта да започнем открити уроци с деца, които имат желание да се захванат с този спорт. Обмисляме да използваме за база Морската градина. Ще провеждаме леки занимания и ще се опитаме да привлечем талантливи деца. Няма как да ги забележиш, ако те не дойдат при теб.

- В предишно интервю за “24 часа” обявихте, че след два брака сте се събрали с ученическата си любов Емилия. Може ли да се стигне до сватба?

- С Емето се разделих наскоро, съвсем приятелски.

- В личния живот има ли нещо ново?

- Не, оставам си самостоятелна единица. Сега ме влекат риболовът, гъбарството. Не си мислете, че съм загубил интерес към жените. Определено младите гаджета си ми харесват (смее се).

- Коя е най-голямата риба, която хванахте напоследък?

- С Базотев, който има лодка, направо утрепахме чернокопа есента. Нахранихме поне 6-7 семейства. По-лесно от риболова няма. Гъбарството иска повече търпение, много ходене, но е изключително приятно като занимание.

- Доста години сте извън светлините на прожекторите. Защо се случи така?

- Вината е на втората ми съпруга Снежа. В първите години на демокрацията ме нави да се откажа от леката атлетика и реши, че ще започваме частен бизнес. Отлепих се от спорта, след като бях треньор на националния отбор на щафета 4 по 100 метра.

Занимавахме се с кафенета и разни други щуротии. После останах сам, след като съпругата ми замина за Лондон.

Изнесох се на село на десетина километра от София. Бях скрит от всичко в продължение на 7-8 години. Гледах си кученцата, имах градинка с домати и краставици, но не се оплаквам.

- Какво дете беше Петър Петров?

- Изкарах детството си в Свищов, малко 15-хилядно градче, където всички се познавахме. В ония години нямаше кой знае какви развлечения. Нямаше дискотеки. Сещам се, че зимата много се пързаляхме по улиците. Лятото с момчетата от махалата тръгвахме да се къпем в Дунава или с въдичките да ловим риба. Ходех и на музикална школа. Учех акордеон до осми клас. Съжалявам сегашното поколение, че детството му минава основно пред компютрите.

-Как ви наричаха най-близките?

- Пепи. И като кажат Пепи, 5 минути ме няма. Баща ми викаше, ей го олимпийското спокойствие. С майка ми после много се гордееха с успехите ми. Идваха редовно на състезания в София.

- Сега отскачате ли до родния Свищов?

- От време на време ходя. Кметът ме кани, там съм почетен гражданин. Планирал съм тази година на празника на Свищов да подаря на общината олимпийския си медал. Там да го закачат с моя снимка и снимка на първия ми треньор Желю Замфиров, който, за съжаление, почина наскоро. Къде да го подмятам този медал? По-добре да си стои там и хората да знаят откъде е излязъл Петър Петров, защото съм си оставил името в историята.

В мъжката лека атлетика съм първият българин с медал от олимпиада, след това е Христо Марков и трети няма. И не се знае дали ще съм жив да имаме друг медал при мъжете.

- А другите ви отличия къде ги съхранявате?

- Почти всичко съм раздал.

- Кой ви запали по леката атлетика и защо се насочихте към спринта?

- Истината е, че Желю Замфиров съвсем случайно ме откри за големия спорт. Беше организирал градско състезание за всички четвъртокласници. Бягахме на 50 метра. До половината разстояние бях начело, но ми се изхлузи гуменката и спрях. Желю видял, че съм стартирал добре. Повторих бягането и бях поканен да уча в неговото училище. И така се почна с леката атлетика и по-точно с четирибой. В края на шести клас тръгнах нагоре. Дори в седми станах първи на международен турнир в Москва на висок скок със 167 см. Година по-късно поставих юношески рекорд на 100 метра. После ме преместиха в „Олимпийски надежди“.

- Как се отнасяхте към режима в годините, когато печелихте титла след титла?

- И лекомислено, и сериозно. Когато сме били на тренировъчен лагер, си позволявахме да вземем някое гадже и да отидем на дискотека, да пием по едно. Цуни-гуни и така. Когато идваха големи състезания, като европейско или олимпиада, настъпваше пълна мобилизация. 1980 година, три месеца преди Москва, без да искам, отказах цигарите. Организмът ми не ги искаше.

Рекордът на Петров в спринта стои непокътнат вече близо 33 години.

Аз, който редовно си пушех по една кутия „Ротманс“. Почнах ги пак на следващия ден след олимпиадата.

- Сега пушите ли?

- Редовно.

- Сънувате ли понякога финала на олимпийските игри в Москва?

- Често сънувам, че бягам друг финал и поставям нов рекорд, по-добър от 10,13. Викам си, я виж и на толкова години как хубаво бягам.

- Съжалявате ли, че не станахте шампион?

- От нас тримата – Уелс, Леонард и мен, всеки можеше да спечели. Но стартът ми беше адски лош. Бях едва шести на 50-ия метър.

- 10,13 секунди ли беше пределът на вашите възможности?

- Мисля, че можех да бягам дори под 10 секунди, но трябваше да ми се паднат идеалните условия. Политиката на федерацията ни беше да се участва на определени състезания- „Народна младеж“, балканиада, ако има европейско. Нямахме достъп до бързите писти.

Примерно беше ясно, че в Москва се бяга много трудно. След финала през 1980 година руски спринтьор дойде и ми каза “Пешо, велик си”.

Уточни, че дори големият Валери Борзов през цялата си кариера има лично постижение на „Лужники“ от 10,27. Ако примерно тази олимпиада беше в Атина, както бяхме подготвени, щяхме да бягаме някъде в границите на 10 секунди.

- Какво е за вас определението за най-бързият българин?

- Голяма гордост. Като се замисля, наистина съм постигнал нещо велико.

- Кога „брадясалият“ ви рекорд може да бъде подобрен?

- Няма непобедими рекорди. Дори и юношеския ми рекорд, който е от 40 години, да бъде надминат, няма гаранция, че същият този атлет ще подобри и мъжкия. Истината е не само да прескочиш границата от 10,13, но и да влезеш трайно в световния елит. В близките 10 години не виждам да има нов рекорд.

- Каква беше наградата ви за бронза от Москва?

- Полагаше ми се лека кола „Москвич“, но си доплатих 1900 лв. и взех „Лада 1500″.

- Какво стана по-късно с колата?

- Е, откраднаха ми я след години, но аз вече и бях взел здравето.

- Кои бяха най-големите ви конкуренти на пистата и кои сте побеждавали?

- Имам победи над всички олимпийски шампиони- Борзов, Крауфорд, Алън Уелс. Печелил съм срещу Леонард, срещу водача на световната ранглиста през 1975 година Стив Ридик. Бих го на полуфинала на олимпиадата в Монреал. Да не споменавам всички величия в ония години. Няма някой, който да не съм турил под ножа.

- Преди демокрацията беше модерно на състезания в чужбина със спортистите да пътуват така наречените „уши“. Този факт дразнеше ли ви?

- Винаги представяха, че еди-кой си другар от ЦК на Комсомола ще ни придружава. Всички бяхме наясно, че бяха ченгета, или така наречените „уши“. Сещам се, че през 1977 година във федерацията ни по лека атлетика пристигна персонална покана до мен с осигурен билет за участие на откритото първенство на САЩ на закрито в Торонто. Шефът вика: „Пепи, как да стане, като няма втори билет за придружител. Нали знаеш, че ще ми отрежат главата“. И ме спряха заради „ухо“. Няма как да не си меко казано подразнен.

- Сещате ли се за срещи с партийни величия?

- След олимпиадата в Москва си седях на диванчето в резиденцията на Тодор Живков.

Извикаха ме при него. „Омръзна ми да се снимам с щангисти, борци и гимнастички. Искам да се щракна с най-бързия българин“, в типичен стил ме покани Бай Тошо.

- Пазите ли си снимката?

- Беше закачена пред вратата на председателя на федерацията, но за съжаление, след промените изчезна. За мен Бай Тошо беше готин.

- Имали ли сте проблеми в ония години?

- Не! Баща ми беше активен борец против фашизма. Бил е ятак. Независимо от това не станах партиен член.

- Случвало ли се е да ви налагат да бягате симулативно в полза на друг?

- В леката атлетика това не може да се случи.

- Какво е мнението ви за допинга. Вие как се пазехте?

- Всички използват стимуланти. Забравете, че и Юсейн Болт не взема по една шепа. Употребявали сме и ние. Пак казвам, става дума за стимуланти, които са ни позволявали по време на подготовката да направим по-големи натоварвания. Тренирали сме по 3, понякога по 4 пъти. В състезателния период всичко се изчиства. Тук не става дума за допинг. Защото, повярвайте ми, ако вземаш, ставаш шашав и цяла нощ няма да заспиш.

- За вас Юсейн Болт е?

- Изключителен, извънземен! Но не забравяйте, че пистите сега са доста по-бързи, стимулантите са по-удачни. Всички знаят, че взема нещо, което не се хваща. Така или иначе, уникален талант.

- Докъде според вас се простират човешките възможности в спринта?

- Смятам, че до 9,40 секунди.

- Болт ли ще бяга за толкова?

- За мен той няма да подобри това 9,58. Ще чакаме новия Болт.

- Как се справяхте с обожателките в годините, когато бяхте на върха?

- Беше ми трудно (смее се). Дойдат по 5-6 на едно състезание. Всички искат да са с теб, но не може да ги събереш на едно място. Много жени съм имал през живота си. Дори и само заради името.

- Кои са най-красиви?

- Умните, но са рядкост. За мен най-големият гъдел е ухажването. Когато съм бил влюбен, всичките съм ги носил на ръце. Случвало се е поне 10 пъти. Истинско влюбване!

- Ако върнем времето назад, какво бихте променили?

- Много неща. Със сигурност щях да бъда по-добър син на мама и тате (казва лека им пръст със сълзи на очи).

Можех да бъда и по-добър баща.

По-скоро корекциите са в житейски план. Атлетиката не бих заменил за нищо на света.

- Имате ли любимо занимание?

- Нищо човешко не ми е чуждо. Примерно сега обичам да седна до морето, да изпия една-две бирички. Това е питието, което обожавам. Дори ще ви кажа, че преди олимпиадата в Монреал бяхме на лагер в Квебек и всяка вечер удрях по кутийка бира за релакс. Ето това е, пиеш си биричка с рибка, около теб минават хубави жени Колко му трябва на човек?

- Да очакваме ли третия ви брак да е за бургазлийка?

- Чак за трети брак едва ли ще се навия.

- Защо нашите лекоатлети не спечелиха нищо от олимпийските игри в Лондон?

- Атлетиката е невъзможен спорт. Сега да вземеш медал, е свръхгероизъм. Мисля, че треньорите ни изостанаха методически. Не говорим само за стимуланти, витамини, възстановителни средства, масажисти, доктори. Методиката е по-изчистена, с по-малко брак в работата. Тук изоставаме.

- Каква оценка по десетобалната система ще поставите на представянето на олимпийците ни в Лондон?

- Някъде между 4 и 4,5. Нямаше как да избухаме 7-8 медала, но мисля, че 1-2 изтървахме.

-Докъде се простира оптимизмът ви за Рио де Жанейро през 2016 година?

- Ще отидем по-нагоре. Време е. Нека да са медал или два повече. После още един и така.

- А кой е най-оптимистичният финал на разговора ми с най-бързия българин?

- Криза е, но трябва да вярваме, че нещата ще се случат. Мисля, че България ще се отпуши, а оттам и спортните ни постижения. Нужна ни е по-голяма доза оптимизъм, за да успеем като нация. А сме доказали, че можем!

В-к 24 часа, Велизар Маджаров

Оставете коментар

Автор

Михаил Христов

Подобни публикации