RSS Публикации | RSS Коментари | Facebook | Twitter |
Регистрация | Вход
Спортният глас на България

„Машината на времето” и надеждата за един клуб

Публикувано в: Избрано, Коментар, Футбол България
10:53, 28 юни 2015, Автор: , Преглеждания:530
Снимка: Радослав Минчев

Снимка: Радослав Минчев

Стартът на този коментар e малко необичаен – с „машината на времето”. Представете си скромен работнически квартал от малки схлупени къщурки. Той носи красивото име на надеждата, но е в периферията на големия град. Негови жители са предимно бедняци, които преборват живота „тежък, скучен” (както се е изразил поетът) с много бачкане и лишения. И едно от малкото неща, което им дава вяра и разтуха е красотата на футболните емоции от местния футболен отбор. Затова всяка събота или неделя те поемат по прашните или кални улици към стадиона и прежалват скътаните стотинки, за да подкрепят своите любимци.

А клубът съвсем не е от най-големите и славни национални грандове. Става шампион веднъж на четвърт век, а купи печели още по-рядко. Но притежава две знаменателни особености:

Най-напред той е отбор със силен и „чепат” характер (може би като своите почитатели) и специфичен стил на игра. Затова често огорчава всякакви фаворити и кандидати за слава, обърква сметките на високомерни футболни съюзи и администратори.

Друга характерна черта на представителния отбор е, че разчита почти изцяло на кадри от собствената си школа и трудно приема футболисти „отвън”. Като прибавим сравнително по-малобройната, но сърцата публика – всеки трябва вече да разпознае столичния „Локомотив”.

Защото десетки и десетки са имената, които „локомотивската” школа е дала на българския футбол и националния отбор. Да почнем от митичния Стою Недялков (д-р Кох) през 40-те години, когато 7 от 11 национали на България са „железничари”. Не могат да бъдат отминати и двете шампионски генерации на отбора с емблематичните си лидери – колосите в родната футболна история Никола Котков и Атанас Михайлов (Начко).

Целта на този коментар не е ретроспекция на славните моменти в историята на клуба – такива има достатъчно за цяла книга. Но пишещият тези редове не може да отмине една „бележка под линия” в клубната летопис от далечната 1979 г. В спомените си той често се връща към момчето, което възторжено вее червено-черното знаме на знаменития мач на „локомотивци” с „Монако”. И наред с радостта от победата и четирите гола на Начко (когото по-късно европейската преса нарече МоНачко) то усеща някакво по-особено чувство. Чувството че става част от футболната История – история, която може да бъде написана само от големи футболисти и фанатично верни привърженици.

Но романтиката в родния футбол догоря през 80-те и  в Локо се настаниха „демокрацията” и Гигов. Бизнесменът владееше клуба дълги години, но така и не усети неговия дух. Той показно назначаваше клубни легенди на ръководни постове, но цялостната му политиката бе отрицание на облика и традициите в „Надежда”.

Преди всичко през този период бе пренебрегната детско-юношеската школа на клуба. Вместо да дава път собствени таланти „Локомотив” се превърна в сборище от съмнителни величия като транзитна гара за следващ трансфер. И макар сред върволицата „легионери” и „наемници” да се наредиха и качествени футболисти – специфичният дух на приемственост в клуба си отиде. Особено по-възрастните привърженици на тима не можеха да познаят „своя” отбор и се отдръпнаха от него, за да станат трибуните още по-празни.

Президентът Гигов така и не отстъпи от „железния” (или „тенекиения”?) бизнес–принцип на печалбата. Той издържаше клуба по най-лекия и удобен начин – чрез постоянни трансфери на най-добрите единици. След силни сезони, в които Локо бе сглобил добър отбор и таеше европейски амбиции, следваше безпощадна разпродажба на лидерите. Ярки имена като Гъргоров, Дафчев, Генков, Караджинов, Мукаси и още дузина като тях трябваше да сменят клубната принадлежност, за да напълнят кесията на Шефа.

Да задържи най-добрите си футболисти и да привлече други качествени попълнения, да обиграе постоянен отбор поне 3-4 години, да хвърли пари „в аванс”, които ще бъдат върнати след влизане на „червено-черните” в групите на Лига „Европа” бе неоправдан риск за клубния бос. Заради това и представянето на Локо в последните десетилетия бе старомоден танц: „една напред и две назад”, един добър сезон и няколко безлични с разпродаден, обезкървен отбор.

В крайна сметка в мига, когато „Локомотив” престана за служи на пловдивчанина за имидж и „оборот” на средства, той просто го фалира. Разбира се, с помощта на послушното БФС, което приложи европейските правила, ама избирателно. Клубове с 4-5 пъти по-големи задължения получиха лиценз, а за „червено-черните” така и не се стигна до „споразумение”. Някой друг път ще се спрем по-дълго на футболната централа, която май не обслужва играта и нейните фенове, а „прислужва” на група съмнителни бизнесмени.

За Локо и неговите верни до гроб фенове днес по-важен е въпросът: „А сега накъде?”.

Ами към миналото – неслучайно започнахме се него! Вярно, векът и даже хилядолетието не са същите. И „Надежда” не е онзи малък, но симпатичен краен квартал, а гъсто застроен многоетажнен комплекс, пренаселен със „столичани в повече”.

Но духът на старите „локомотивци” е още жив! Доказа го покъртителното награждаване на стадион „Локомотив” преди дни. С медали на гърдите и сълзи в очите, прегърнати и сплотени, играчи и фенове, се прощаваха с елитната група.

„Локомотив” ще го има! Без скъпо платени пришълци, а със собствени юноши, които стигнаха да финал на Републиканското първенство. Логично, припознала „стария”, славен отбор, публиката ще се върне на стадиона и на мачове от „В” група може и да присъстват повече зрители, отколкото при ”горчивата чаша” на „Гиговата” формация.

Ако пък се намерят проверени кадри на клуба, които да поемат издръжката и управлението (както тиражират медии) и поискат подкрепа, дори акционерно участие от феновете – ще има изненадващо много доброволци, които да им помогнат.

Всъщност едва ли има честен футболен фен, който да не желае клуб с минало и традиции като столичните „железничари” отново да заеме подобаващото му се място в българския футбол. За да ни се усмихнат светлите души на нашите бащи и дядовци, на поколения „надежденци”, израстнали и отишли си с червено-черния клуб в сърцето.

А винаги млади „Железните бригади” да продължават вдъхновено да скандират:

От София до Мароко – Само Локо!

4 коментара

  1. Цецо казва:

    Много хубаво и точно написана статия, единственият недостатък е че метнонахождението на стадиона не е в ж.к. „Надежда“, а се намира в ж.к. „Свобода“ вече над 40 години. Надявам се че в бъдеще тази досадна грешка ще бъде отстранена

  2. Светослав Минчев казва:

    Благодаря за добрите думи! Ако трябва да влезем в подробности стадион „Локомотив“ „опира“ до комплексите „Свобода“, „Толстой“ и до Стоков базар „Илиянци“. Но всички те са част от район „Надежда“. Нека не бъдем толкова локални патриоти, още повече че цяла България познава Локо като отборът от „Надежда“.

  3. ЛОКО СОФИЯ казва:

    Браво Светльо

    Поздрави от всички които обичат Локомотив и успех

  4. ггббйй казва:

    Браво

Оставете коментар

Автор

Светослав Минчев

"Хората, които въобще не се интересуват от спорт, не са по-малко ограничени от онези, които не изпитват интерес към музиката, театъра или което и да е изкуство…" Георги Аспарухов

Подобни публикации